Начало
Новини Електронни каталози Библиографии Контакти Услуги Каним Ви...
Търсене  
Библиотеката
 История
Биография на Пейо Яворов
 Дейности и задачи
 Електронни ресурси
 Структура
Директор
Заемна служба
Читалня "П. Дубарова"
Методичен отдел
Читалня за хуманитарни, точни и приложни науки
Междубиблиотечна заемна служба /МЗС/
Ресурсен център на Гьоте-институт България
Отдел "Нормативни документи"
Читалня за текуща периодика
Изкуство
Справочно-библиографски отдел и краезнание
Комплектуване и обработка
Обучителен център
Детски отдел
Автоматизация
Административен отдел
 Фондове и каталози
Фондове
Лични колекции
Каталози
 Библиографии
Георги Дюлгеров
проф. Иван Карайотов
Христо Фотев
Петя Дубарова
 Услуги
Правила
Такси
 Проекти и програми
Проект „Земята по-чиста, ние по-знаещи”
Проект "Глобални библиотеки"
ПРОЕКТ „РЕГИНА ПИ”
ABLE
Проекти на Министерство на културата
Мегапроект “Пушкинска библиотека”
Ресурсен център за съвременен танц
Проект „Парчета @рт”
 Каним Ви ...
 Нови постъпления и книги с автографи
НА ВАШЕТО ВНИМАНИЕ
АБОНАМЕНТ
АВТОГРАФИ
 Библиотечна мрежа
В областта
Библиотеките в България
СБИР
 За Вас, библиотекари
 Дарители
За 2017 год.
За 2016 год.
За 2015 год.
За 2014 год.
За 2013 год.
За 2012 год.
За 2011 год.
За 2010 год.
За 2009 год.
За 2008 год.
За 2007 год.
За 2006 год.
До 2006 год.
Електронни ресурси
 Дигитална библиотека
 Каталози
    · на РБ"П.К.Яворов"
    · РЕГИНА
    · РЕГИНА-ПИ
    · РЕГИНА СТАТИИ
    · на други библиотеки
Бургаски край
 Област
 Община
 Бургас
Никулден - Ден на Бургас
Освобождението на Бургас - 6 февруари
24-ти пехотен черноморски на Н.В.Царица Елеонора полк
 Общини в Бургаска област
 Културни институти
Галерии
Музеи
Държавен архив
Театри, музика...
Издателства
Творчески съюзи
Книжарници
МКЦ
 Културни прояви
Общински
Национални
Международни
Литературни новини
 Учебни заведения
 Народни читалища
 Национален парк     Странджа
Други
· Бележити дати и събития
· Културна програма
· Фотогалерия
Покажи / Скрий
 
Покажи / Скрий
Владимир Василев: интуиции за символизма

МИРОСЛАВ ДАЧЕВ

От руските формалисти, като Айхенбаум, Шкловски и др., сме толкоз далеч, колкото ни счита далеч от себе си г. Павлов.

Така в полемиката си с Тодор Павлов (“Именно, на ясни позиции”, Златорог, г. ХХІ, 1940, кн. 3) Владимир Василев реагира срещу обвинението във “формализъм”. И още:
Никога не сме давали на формата самостойно значение, някаква самоценност, независима от съдържанието, за да ни обвинява г. Павлов привърженици на някакъв естетически формализъм.

Сега, когато отдаваме почит на делото на Владимир Василев, припомням тези думи, не за да се връщам към болезнено известния дебат с Тодор Павлов. Необходимо ми е обвинението във формализъм; лекотата, с която се изрича. То не звучи за първи път. Много често съпътства едно разбиране за явленията, характеризиращи българския модернизъм; прилагат го и към “Златорог”. Когато двете обвинения са свързани, когато разказът за символизма и символистите е и разказ за изкушенията на критиката през първите три десетилетия на 20 век, заобикалянето им е още по-трудно.
Необходимо ми е и отстоянието, чрез което се изписва идентичността. “Толкоз далеч” не е просто бягство, уплаха, а премерена, осъзната позиция, която дълго и трудно е изграждана през годините. “Толкоз далеч” е визия, която – превъртяна назад с едно-две десетилетия – не звучи докрай убедително, допуска и противоречия. На Владимир Василев те никога не са прощавани, но и той не си е пожелавал безметежно критическо съществуване. Всъщност, като не дотам вживян в делото и същността на руските формалисти, той може смътно да е допускал, че някои от нещата, които те искат да свържат с разбирането за съвременно литературознание, не са му чак толкова далечни. Но зает с прекалено важни български неща, през годините търси друга артикулация. Формата, четена по-скоро изолирано и буквално, противопоставена дихотомично на смисъла, възприема като отстояние. От тук и всяка реакция, която полага неговите разбирания, както и делото на живота му, “Златорог”, в лоното на естетическия формализъм.

Вълнуват ме много от нещата, които Владимир Василев е изрекъл през годините. Едни с яснотата и смелостта на позицията, други с визионерството си, трети с проникновеното вникване в същината на дадено творчество. В някои от тях се пресичат по особено силен начин определен тип разбирания, които не са ми чужди като занимание: за символизма и за отделни негови представители, за разрива в поетическия език през 20-те години, за напрегнатия диалог в зората на модерната епоха у нас.
Тук ще се опитам да надникна към света на Владимир Василев през врата, която намирам полуоткрехната: догадки, размисли (често пъти предизвикани) и бележки за символизма, изразени по различни начини – в конкретни статии за модерни български поети, в обзорни статии за българската литература, в полемики. Надникването нарекох, може би не съвсем прецизно и малко прибързано,




ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ: ИНТУИЦИИ ЗА СИМВОЛИЗМА

Не бих искал да придавам философски привкус на интуициите, а да разгранича разбирането на Василев от преднамерените канонични говорения всеки път, щом се появи думата “символизъм”. Вместо с предварително ясна позиция и поетични примери, с усещане за мода, принадлежност, или нетърпимост, Василев тръгва по-скоро от догадки, които проверява в хода на говоренето. Пишейки не тръгва, а стига до символизма като тема. Това особено силно се усеща в края на 20-те години, когато сюжетите за символизма в България стават все по-малко диалогични помежду си и звучат с различни интонации.
При Иван Радославов (1925, 1928, Хиперион) е с предубеденост: българският символизъм е революционен повече от петнадесет години, на прага на академичното признаване, той се идентифицира с българската литература в най-добрите й образци и тенденции. И – нека не забравяме – по своему диалогичен: праща братски привет на достойните през главите на недостойните (само дето докато достойните се бавят, недостойните изгарят от сценична треска).
С предубеденост е и при Константин Гълъбов (1927, Изток, бр. 57 от 19 февруари), но с обратен знак: “Старомодни символистични мъглявости, които не носят отпечатъка на действителна преживелица – такива стихове аз не мога да помествам в ‘Изток’. Аз имам свое литературно верою, а то е, че не вярвам в символизма, в поезията на голото въображение... той е поезия, чужда на живота...”.
При Владимир Василев (1927, 1928, Златорог) като да става мимоходом – покрай оглеждането на литературните тенденции, покрай вчитането в творчеството на даден автор, покрай реториката на полемика, в която е отдаден докрай. Символизмът в неговите страници звучи понякога като exempli gratiā, понякога като неизбежно изведен на сцената. При Радославов и Гълъбов, независимо от оценъчния знак, звучи така: “...защото е символизъм!”. При Владимир Василев звученето е различно: “символизъм, защото...”. Разбирането за символизма при него се мени в продължение на повече от три десетилетия; изразявано с различен привкус, то остава нееднозначно. Но е по-скоро такова към присъствието на символизма на българска почва, към самите символисти (поетите, сочени като символисти), отколкото към символизма изобщо. Както и не към модернизма изобщо. Владимир Василев не казва за символизма нито “аз вярвам”, нито “аз не вярвам”. Тези думи той използва за призванието на литературната критика.

Ето как работи една от интуициите на Владимир Василев за символизма, родена в полемика:
“Д. не отрича символизма като школа (Д. е Далчев, б.м. – М.Д.), която е завършила своя кръг и отстъпва поетическия терен на нова. Отрича го изобщо в неговото начало, в неговата същност, в делата му”.

Тези думи са изречени в “Хулиганството в литературата ни” (Златорог, г. VІІІ, 1927, кн. 5-6). Те са етичен повик: символизмът може да бъде отричан и отречен. Но това става с проникновено разбиране на неговата същност. Става чрез преодоляване, когато се мисли като част от някакъв континуитет. Така е например в манифестния текст на руските акмеисти (Апполон, 1913), където Гумильов пише следното: “Ново направление идва да смени символизма. Славата на предците задължава, а символизмът беше достоен баща”.
Василев реагира тогава, когато не се преодолява, а се отхвърля. Когато не се изяснява същината, когато четенето (ако изобщо се чете) е повърхностно. Когато предците (бащите) по презумпция, с една чисто българска “еруптивна” нагласа, са мислени и обявявани за недостойни.
Същината Василев свежда до идеята. Без да бъде ратник на тенденциите, които съпътстват принципния конфликт между руския символизъм и руския футуризъм, с други думи – без да бъде вътре в изобретяването, а следователно и без да присвоява, посоките на развитие в руския формализъм – Владимир Василев се вглежда във формата дотолкова, доколкото като външен израз на идеята тя му говори ... за идеята. Понякога се вглежда с гняв – тогава е склонен дори към честотни анализи, присъщи на “Пантеисти и маниаци”, на които би му завидял и глотометрик. По-често го прави с любов – тогава се раждат прочитите на Лилиев, Дебелянов, Попдимитров, Яворов, Димитър Бояджиев.
Шинелът при него се съшива с особено отношение към дрехата, към човека, който ще я носи, към тези, които ще я гледат, към мястото, където ще бъде изложена тя. Технологиите са полезни, но не са водещи. Владимир Василев не избира за себе си ролята на Homo Faber. Без да е единствен, Тодор Павлов очевидно разбира това доста късно – едва когато усеща турбулентната сила на баража от литературни формули.

Има поети – които се изучават. Други – тиранични, – от които се боим или на които се оставяме да ни понесат на крилете си. Димчо Дебелянов може само – да бъде обичан.

Тези думи Владимир Василев пише през 1931, послучай 15 години от смъртта на поета. За тях дори и недолюбващите импресионистичната критика трудно биха го упрекнали. Но за Лилиев, ето какво изрича за Лилиев:
Това име се радва на рядка съдба: то не буди вражди, а за мнозина е една обич. И в това озлобено време... – симпатията, с която обикновено обкръжават личността на Николай Лилиева.

Тези думи са написани през 1922, когато “Златорог” е в третата си годишнина. Лилиев все още не е съредактор на списанието. Василев едва ли е предполагал, че няколко години по-късно – тогава, когато ще му се наложи да пише едни от блестящите си полемични редове – ще бъдат в защита именно на Лилиев. По неволя – и на символизма. А е трябвало. Вятърът духа по особен начин не само откъм притурките на левите издания. След разочарованията, които войните носят, деконструкциите са все по-агресивни и обхватни: в дълго бленуваната модерност вече виждат старо и непотребно, в площадното – свежо, в изящното – болнаво.
Някои неща умират бавно и постепенно, други – със силата и изненадата на инсулта. Важно е дори не самото умиране като такова, а езиците, с които се огласява. Символизмът (българският) е сред тях и Владимир Василев не изглежда изненадан от това. Онова, което май не е подозирал, е че духовно близки до неговото разбиране за литература поети и стихове ще попаднат в обхвата на смъртоносната атака. И още нещо: атаките по своему ще са идеологизирани. Това, което създателят на “Златорог” не обича, е литературните вкусове и оценки да бъдат управлявани от идеологически Мордор:
“…И няма да отречем никой голям поет или романист (преди всичко амбицията ни като критици няма да позволи) – независимо от кой лагер се явява. Толкоз глупави няма да бъдем”.

Думи, достойни за уважение и последователи. Виждам ги да стоят като лого върху престижна награда за литературна критика, носеща неговото име.
Тази амбиция на критика, на истинския критик, ражда и различните визии за българския символизъм, и различните отношения, и различните изкази. Извън контекста на изричането им те биха останали недоразбрани. Разказът за отношението на Владимир Василев към символизма е разказ за призванието и съдбата на литературната критика в усилните модерни времена, част е от стратегиите (критически, издателски, редакторски, дори коректорски), които той изгражда и отстоява през годините. Оставяме настрана личните аспекти на литературните спорове, в които Василев участва (доколкото е възможно разбира се, иначе редакцията на “Пряпорец” нямаше да излиза с носталгични призиви за помирение към Златорожци и Стрелци в самото начало на 1928). Видимата страна е, че литературните спорове са за личности. В същината им – те са за пътя, който е поела и извървява българската литература и българската критика. Символизмът – революционен или не на българска земя – неизбежно е част от този път.

Първите редове на Владимир Василев за символизма са опосредствани и дори едва ли са били мислени като редове за символизма. Посветени са на Яворов (“Поет на нощта”). Излизат в “Мисъл” в период, когато на дневен ред е индивидуализмът. Годината е 1907. Интуициите работят: много от изречените неща по отношение на поемата “Нощ”, на темата за тъмнината (нощта) и за двата периода в творчеството на Яворов задават десетилетни литературоведски хоризонти, чийто залез още не сме видели. Разказът за новото, което иде с Яворов, за “новата поетическа идеология” и за съотнасянето й към модерността, Василев прави като умело избягва думата: символизация, символизиране и символи (както универсални, така и психологически) – да, символизъм (символист) отсъства. Вместо това – индивидуализъм, който често ще бъде споменаван, дори в заглавия.
Символизмът отсъства и в навечерието на “Златорог”. В “Яворов споменник”, едно издание на редакциите на списанията “Съвременно изкуство” и “Обществена обнова” от 1919 година, нагласено “набързо” по случай траурното Яворово утро на 28 декември същата година, е препечатана речта, която Владимир Василев произнася на панахидата по случай 5-годишнината от смъртта на поета. В нея Яворов трайно е обвързан с кървавия венец на страданието и с новото, което внася в българската поезия – драматизацията на чувството, в резултат от раздвоеността на модерната душа, на която е носител. Гео Милев разбира се вече нееднократно е извел модерната душа като символистична емблема, но Владимир Василев – въпреки че синекдохата му е поднесена на тепсия – не бърза да направи тази крачка и да обвърже Яворов с генеалогията на българския символизъм. Пред лицето на смъртта, в мига на прекланянето, е поетът, не направлението или школата; чувството, не езикът; смисълът, не формата. Звучи прекалено опростено, но тя, тази опростеност, като да е търсена от самия Владимир Василев. Панахидата, на която произнася словото си, е на 27 октомври 1919 година. Само месец преди това, на 30 септември, излиза на бял свят втората книжка на списание “Везни”. За стратегиите на списанието и динамично сменящите се позиции на неговия редактор към лицата на модернизма тук не е място да говоря. Споменавам това, защото в тази книжка самият Гео Милев публикува (като уводен текст) “In memoriam Димчо Дебелянов”. В шестте кратки фрагмента на тази своебразна “поетична панахида” по случай 3 години от смъртта на Дебелянов поетичното му дело и символизмът – като философия и практика, като език – са поставени в близко, напрегнато отношение. Последните редове изричат не нещо друго, а доколко Димчо е успял като символист. Онова, от което Василев бяга, към него Гео Милев се стреми.
По-късно, в различни статии, когато покрай оглеждането на развойните процеси в българската литература осмисля делото на българския символизъм, Владимир Василев излиза от парадигмата на досегашното критическо говорене. Свързва името и явлението и смело причислява като основоположник на символизма Яворов. Яворов, не Траянов (Лилиев е съвършенството на поетическия изказ, без да бъде символист).
“Яворов даде началото на психологична лирика у нас. Но Яворов е и първият поет символист – пише и курсивира Василев. Неговите символи – и на душата, и на природата – са същински емоционални формули, в които са заключени дълбоки тайни” (“От пет години насам”. – Златорог, г. ІХ, 1928, кн. 4-5, 9-10).

Пак в същия текст четем:
“Там, дето свършва Яворов, почва Траянов. Щом чистата, серафична любов не съществува в реалността, той сам ще създаде нейната реалност”. Траянов може да бъде считан и символист – без това да му придава или отнема нещо. Но той не е декадент, защото носи коравата душа на варварин”.

Скитското, което известно време след Ботьо Савов се задържа като семантичен различител в говоренията за модерността, не се съвместява с декадентското. Със символистичното – може. Василев неусетно разслоява и усложнява говоренето за символизма, без по същество да се впуска в дълбочината на самия дебат. Онова, което в ранните текстове на Ив. Андрейчин е мислено като синонимни редове, все по-усилено се разпада. Имената, които антология като “Млада България” може бързо да сговори на своите страници, могат и да бъдат разделяни и противопоставяни.
1936 година, пак покрай оглеждането на процеси и явления в българската литература, внася нов нюанс в разбирането за символизма. Пренаписване. Текстът е “Поети на смирението”. Едно от подзаглавията му – “Пречупване на символизма”.
Някои се мъчат – пише Василев – да представят тази поезия като епоха на символизъм у нас – без да се интересуват какво тя носи. Не може да се отрече влиянието на символизма върху тия четирима поети (Дебелянов, Лилиев, Попдимитров, Кунев), но по същина те са далеч от него, дори го отричат... Символизмът у нас няма своя школа.... Ако е за родоначалие, символизъм има още 1905 у Яворова (“Угасна слънце”, “Насаме”, “Сенки”, “Вълшебница” и пр.). Символизмът е влияел върху средствата на нашата поезия. Той й даде нови усети, разработи образното й богатство и музикалното й строение. Направи стиха инструмент, годен да изрази всички движения на чувството. Отделна задача е да се изследват тези влияния. Но по същина тези поети са далеч от символизма.... Те не са поети на подсъзнанието, а на просветлението”.

Символистите ни са на отстояние от символизма – в този литературно-критически парадокс Василев е на ръба на откритието, което по-късно различни литературоведски фигури за “своечуждото” опитват да изразят. Той сякаш чете непубликуваните приживе изстарадани страници на Андрей Бели “Защо станах символист”, чийто ръкопис е от 1928 година. “Символизмът”, пише Бели, като дълбоко, критическо и интимно течение, се рушеше за мен в “символистите”; “символистите” проваляха “символизма”. Любопитно е, че Бели има предвид не сочената като кризисна 1914 година, а периода 1907-1908. Василев разглежда автори, чието творчество провокира размисли за символизма в България приблизително от тези години. Макар да говори за “влияние” в един оспорен от постмодерните тенденции смисъл, изказът му е ясен: нашите поети са изправени очи в очи с достоянията на европейския символизъм; дори някои от тях да приемат емблематични за символизма разбирания и техники, то е индивидуално пречупване, не епистемологическо, не с мисълта за школа и последователи. Самият пример с Яворов (и дори изброените творби) е едновременно близък до този от статията в “Мисъл” от 1907, и едновременно различен – същите творби, същият патос, само дето в ранната статия липсва програмният характер на символизма, липсва назоваването. Ранният Василев се стреми да улови характерното за поета, интерпретативната му техника е интензивна. Късният Василев се стреми да улови характерното за годините, интерпретативната му техника е екстензивна, контекстуално усложнена. Яворов в “Поет на нощта” (1907) е раздвоеният, носещ знаците на модерното в лириката си. Яворов в “Поети на смирението” (1936) е символистът, първият български символист, носещият знаците на модерната генеалогия изобщо.
Едновременно с това символистът е и индивидуалист: “индивидуализмът държи у нас времето от 1895 до 1910”. Василев не държи на строгото разграничаване на понятията, в плен е на тяхната многолика същност. Този проблем критикът оставя на литературната история. Тя и до ден днешен му е благодарна.

Особеното разбиране за “действителност”, отношението “символизъм-действителност” е в основата на един от големите български литературни дебати. Василев, а не Радославов, е този, който в края на 20-те и в протежение на 30-те години изяснява същността на символизма по един любопитен начин. Гледната точка е по-скоро “отвън”. До известна степен – безпристрастна, доколкото “изважда” обикнати поети (Лилиев, Попдимитров и Дебелянов) “извън” символизма. Разбирането на Василев за символизъм и символисти, изразено по този начин, е интригуващо и вероятно затова все още неизследвано в дълбочината, която заслужава.
“Хулиганството в литературата ни” е отправна точка, която няма да ни подведе. Публикувана в Златорог през 1927 (г. VІІІ, кн. 5-6), полемичната статия е в центъра на спор, който вътрешно се разкъсва от различни посоки: категорията “родно”, разбирането за поетически език, отношението към действителността (разбирането за “действителност”). Зад всичко това разбира се наднича властовата сянка на желанието за доминиране – в неприятната ситуация, в която е попаднал, символизмът трябва да бъде не само изместен, но и заместен. Представката не е толкова невинна, колкото изглежда на пръв поглед.
Хора, които вярват в това, че семиотиката е дисциплина, биха ни убеждавали дълго, че подобен въпрос е семиотичен. И защо не, след като идеята за поетичен език, от формализма насам, се чете така; след като проблемът за отношението между думите и нещата (поетическия език и действителността), за значение и референт, за екстенсионал и интенсионал – също. Но тогава всеки проблем в творческия акт и неговото възприемане би бил такъв. Той е и такъв, но не само такъв. Въпросът какво доминира в оптиката на читателското възприятие се обуславя от много неща, не на последно място и от това как усещаме – с модерни, но и с исторически сетива – същността на дебата. А отговор на това може да ни даде само добросъвестното изучаване на историческите и еволюционните редове на литературата, на контекстите, в които полагаме това изучаване. Теоретичните модели, дори и най-прелъстителните, в такъв момент страдат от недостатъчност. Ето как би ни помогнал в случая самият Владимир Василев:
“Нещастният (Далчев, б.м. – М.Д.), той не е могъл да разбере, че не в назоваването на нещата е тяхната същност, а в нещо друго”.

От тези пророчески думи за Василев не е трудно да стигне до края, който за краткост ще перифразирам: принципът на символизма не е принцип на форма, а на същина. Желанието да се изрази най-добре тази същина води до търсене, което неминуемо изважда на преден план формата. Но то, търсенето, не е заради нея самата. Именно в този дух девет години по-късно Василев изрича, че символизмът влияе върху средствата на българската поезия; че прави стиха инструмент, годен да изрази всички движения на чувството.
Формата е по-късно дирене – тогава, когато символизмът трябва да бъде отречен; когато на сцената излизат футуризмът, дадаизмът. За да се стигне до това прозрение, трябва дистанция и поглед “отвън”. Затова Радославов остава много повече апологет, отколкото безпристрастен теоретик и критик на символизма. Затова към знанието за символизма можем – по друг начин – да добавяме стойност чрез реториките, с които К. Гълъбов, например, отхвърля стиховете на млади поети в поверените му издания. Владимир Василев добавя стойност към това знание всеки път, когато оглежда литературно-историческите процеси. И когато полемизира върху същността на критиката.
За символизма на Радославов са нужни поети, които неизбежно са символисти. Един родоначалник и неколцина следовници. За символизма на Василев не са нужни поети, които неизбежно са символисти. Нужно е явление и поети, които не са отвърнали очи от него, макар и под формата на чужди тенденции, които еманципиращо са усвоили, пренаписали едновременно и тях, и себе си, но в крайна сметка останали близко до себе си. Поетовите очи при Радославов са влюбени, всеотдайни, при Василев – впечатлени, критични, неспокойни.
За Радославов символизмът е неизбежно случване у нас. Res. За това са нужни изявени автори, стихове, списания, походи срещу тях. Думата (символизъм) трябва да звучи, да има рождена дата, генеалогия. За Василев случването е словесно. Verba. За това са нужни мотиви, докосвания, преплитания, но и отстояния. Думата (символизъм) може и да не се използва, важно е дали чрез нейните значения се отключва същността на творчеството (автора), който ни вълнува.
За Радославов символизмът е тотализиращо действие. Екстензивен и действен, канонизиращ. Василев е склонен да вижда по-скоро интензитета, променил същността на даден автор и дадено творчество. Радославов налага, Василев подсказва. При първия преставаме да забелязваме думата поради честата й употреба. При втория интуитивно усещаме досега до символистичното, въпреки че ни е отказван като посока. Портретуването на Лилиев, Дебелянов и Попдимитров, колкото и да бяга от причисляването към символизма, не скрива взаимопроникванията. Те не са символисти, изрича Василев, но оставайки верни на себе си, не са чужди на онова, което ми сочите за символистично.

Meā culpā. Тези думи Василев не очаква да чуе от Далчев, но му вменява редица вини. Далчев може би с основание подозира, че подтик за отговор на Василев дават не толкова нападките срещу Лилиев и символизма, колкото статията “Нашата критика”, която Далчев публикува в бр.6 на Стрелец от 12 май – три месеца след “Поезия и действителност” и две години по-късно от съвместната статия с Пантелеев “Мъртва поезия”. “Безсилие”, “интуиция” и “маскираща роля на образното писане” са фигури в Далчевия дискурс, които пряко засягат Василев. Но те така упорито кръжат около модерната поезия и нейните светове и езици, че вината се стоварва – със силата на амплификационно повторение – и върху (не)разбирането на символизма. Обявявайки символизма за мъртва и ненужна поезия, Далчев, очевидно недоволен от обхвата на метафората, конструира по вече зададения от Гълъбов модел още една модерна дихотомия: срещу “човека на колесницата” издига “човека на трамвая”. Завърта стрелките на действителността, без да си дава сметка по какви начини се пътува към острови от предишния ден.
Едно любопитно съвпадение. В броя, в който Далчев публикува “Поезия и действителност” (Изток, 5 февруари 1927), Иван Леков публикува критически отзив за стихосбирката на Далчев “Прозорец”. Двата текста неволно проблематизират една и съща дума – Далчев чрез небезизвестната опозиция между “трамвай” и “колесница”, Леков – чрез забележката, че в стиховете си Далчев допуска граматичната грешка “трамваени”. Леков подсказва, недовиждайки: “трамваени” е граматическа грешка, но стиховедска правилност. Така и Далчев недовижда, когато говори за бягството на символизма от действителността: действителността не е една, живеем във фрагментарен образ на смесици от действителности.
Символизмът, и не само той, ясно показва това чрез изборите (и бягствата), които прави. Бягството от една действителност е за сметка на друга – сам Далчев съзнава това, когато пише в отзива си за “Елегии” на Иван Мирчев следното: “главната причина да не се харесват неговите стихове на някои е, струва ми се, в модното мнение, че трябва да се “върнем към действителността. То ще мине: ще се върнат към тая тяхна ‘действителност’… ще видят грешката си”. Редове, които забелязва и Василев. Забелязването проблематизира още по-силно “грешката”, четенето на действителността се привижда като референциална заблуда, а символизмът – като най-удобното в случая поле.
Наши или техни, синхронни и асинхронни, действителностите, в които се ражда и живее поезията, и тези, които създава, са повече от една в своята фрагментарна неподреденост. Читателят, който дава винаги едно “себе си” в диалога с тази смесица от действителности, за да промени и тях, и себе си, и света чрез четенето, неизбежно осъзнава това. В света на ризоматичните съответствия, роден от романтичното въображение, артикулиран от символизма и контрастиращ на абсурдния свят след войните, това е съвсем видимо. Василев повежда към тази трудна за дефиниране реалност, докато в същото време Далчев се опитва да я опитоми чрез дистинкция. Затова Пат, Паташон и звуците на латерната, попили недопустими промили ирония, могат да бъдат извадени от спора. Символизмът и действителността – не. Те са добра основа за дебат относно същността на критиката, макар езиците, на които се разговаря, да са далеко от добрия тон. С езика на фигурите – ако съвместната статия на Далчев и Пантелеев “Мъртва поезия” в “Развигор” ражда кинофилм на страниците на “Златорог”, който протича под формата на комикси (г. VІ, 1925, кн. 5-6, с. 283-285), “Поезия и действителност” и “Нашата критика” на Далчев раждат сага, която се развива на моменти като трилър. Особено когато в спора за поезията, действителността и критиката се включва и К. Гълъбов с брошурата си срещу Владимир Василев.

Болезнено живата метафора “мъртва поезия” всъщност не принадлежи на Далчев, нито на Пантелеев. Това всеки добросъвестен литературен историк знае. През 1923, в първия брой на първата годишнина на сп. “Нов път”, младият Георги Цанев, който има зад гърба си няколко публикации в литературните притурки на леви издания, я пуска в обръщение със статията си “Мъртва поезия”. В нея няма нито веднъж думата “символизъм”, но импликациите към поезията до 1923 (“днешната поезия”) сочат ясно виновния референт. Още в този текст се настоява за сетива към действителността, различни от тези на символизма. Статията на Далчев и Пантелеев в “Развигор” е колкото следствие, толкова и различна – особено в персоналните си прицели и смелост – но по отношение на метафората артикулира вече зададен код. С публикацията си в “Изток” Далчев отнема на символизма персоналния прицел, но в “Поезия и действителност” метафората отново пробива път: поезията, която е мъртва (мъртва и ненужна), е тази на символизма. Не Лилиев, не само Лилиев, а символизмът изобщо. Заради нулевата степен на думата: семантика, която речникът все още пази, но прагматика, изтощена от напразното чакане да бъде употребена в изказа.
Всъщност най-достойният отговор на Далчев дава не Владимир Василев, а косвено Лотман в едно свое изследване върху езика на Андрей Бели. Символизмът не е прицелен в езика, а в смисъла, в тайната на смисъла – езикът е нужен дотолкова, доколкото може (или не може) да изрази онтологичната глъбина на Смисъла. Формата подвежда. На нейните плещи тежи огромната отговорност да “съответства” на смисъла и вероятно затова понякога е близо до усещането за словесно изящество. Понякога смисълът настоява по андерсеновски това изящество да бъде прикрито под перата на недотам красив изказ, и пак в същината си да е символизъм. Затова подражанията при символизма са едни от най-дразнещите – незнаещи към какви онтологични дълбини повеждат читателя, много от тези стихове флиртуват по един подвеждащо добър начин с изказа. Тук патосът и на младия Цанев, и на Далчев, не е лишен от основания. Но той не е срещу символизма като такъв, а срещу символизма – разбиран и правен у нас, срещу емблеми, взети разпокъсано: личности, метафори, метафонии, канонично звучене, при това мислени извън системите от отношения, които са създали и създават около себе си.
Отговорът на Василев към Далчев в “Златорог” е симптоматичен с едно – той включва и Лилиев, и символизма. Но за Василев, както вече видяхме, това са две различими, макар и диалогизиращи, неща. Мъртва поезия – това значи и Яворов, и Траянов; това донякъде включва и онези, които са дали “първа проба символистична поезия”, а сред тях са и Кунев, и Л. Стоянов… Това надхвърля персоналните атаки срещу Лилиев. Това застрашава началото, то е удар и върху устоите на българския индивидуализъм. Всичко, градено повече от три десетилетия, се обезсмисля – ето идеология, срещу която “Златорог” като платформа никога не е бил миролюбиво настроен; ето стратегия, която изисква да се воюва.
Това е и същината на спора – хулиганското, т.е. безидейното агресивно унищожаване на отвоюваното в литературата ни. Не дихотомията (човекът на трамвая срещу човекът на колесницата, или пък иронично снетите човекът на латерната срещу човекът на цигулката), не и метафората (отнела виталната сила на символизма), а идеята, заради която се противопоставят предметно срещу символистично и съдържателно срещу формално в поезията. Това са начала, които поезията носи в себе си и артикулира в зависимост от времето, като им дава и отнема предимство. Интерпретацията на тези процеси не може да бъде правилна или неправилна, а само коректна, валидна, без да издига изкуствени ледени стени в четенето, без да подменя имена и ценности, без да заличава културни взаимопрониквания.
Символизмът не е формална поезия. Тази позиция Василев е готов да отстоява. Музиката преди всичко – превратно четеният Верленов принцип – не е принцип на формата, а на същината. Музиката не е звучене (уподобяване, оттук и прословутата музикализация на стиха), а докосване до душевното състояние, което дири свой израз – отвъд думите, с внушения, присъщи на невербалното. Сложно е, защото едното е немислимо без другото. Още по-сложно е, когато не се питаме кое от двете подбужда търсенията в онази епоха. Василев има отговор, до който достига лесно, но изрича по различни начини в различни ситуации: за истинските творци формата идва по необходимост, за подражателите тя е водеща, по нея ще ги разпознават и определят.
Целта на дебата с Далчев не е за и против символизма, а позиция към безсмислените критически твърдения, които въвличат имена и явления (в случая – символизма) в несъстоятелен спор. Цел на дебата е същността на критическата дейност: като смисъл, като позиция, като изказ, като участие в литературните процеси. Василев изрича едни от най-силните си догадки за символизма, не когато размишлява върху символизма, а когато отстоява позициите на литературната критика. В твърденията на Далчев открива contradictio in adiecto, което критикът не бива да си позволява. Символизмът е “определяемо”, сложено не на място. Като други не на място определения, които са му прозвучали от страниците на Развигор, Стрелец, Изток, Везни, левите издания.
Защитен е не символизмът, а принципът. Не случайно Василев изрича следното:
“Но целта ни не бе да спорим с г.Д. за символизма. То бе, което се видя и излишно – спор с невежеството и безсмислието. Други са, мисля, които имат задължението – преди мене – да отстояват позициите на символизма. Разбира се, ако считат, че от това, че в България се е намерил някой си Далчев да го “отрича” – символизмът е в нещо застрашен”…

Така се подминава и една създала се конфузия: само преди три броя Георги Цанев е похвалил стихосбирката на Далчев (“Прозорец”) и то не къде да е, а на страниците на “Златорог”. Синтаксисът е напрегнат, но и истински – ето едно списание, което хвали, но и порицава една и съща творческа личност на своите страници. Похваленият като поет е развенчан като критик, сринато е онова, което се очаква да бъде водещо начало в поетическите търсения на Далчев Самият диалог между Цанев и Василев, повик за друга тема, също е любопитен: в него до голяма степен се оглеждат част от търсенията на литературната критика през първите няколко десетилетия от началото на 20 век. Не само затова, че когато Цанев публикува статия в “Златорог” за литературната критика, я посвещава не на друг, а на Владимир Василев, нито пък затова, че книгата му с критически работи самият Василев рецензира положително. На Цанев може да се вярва, пише Василев. Сред ненаписаното, премълчаното, остава дали може да се вярва и за Далчев.
Константин Гълъбов нарича Георги Цанев “новият послушник” на Владимир Василев. Ето че послушанието невинаги е дисциплинирано. Критикът сам избира и следва тази съдба. Литературната история следва да му бъде благодарна и за това. Както и за това, че в интереса си към едно явление почти винаги попада на друго.
Символизмът и критическата дейност в писанията на Владимир Василев са като семиотичната формула aliquid stat pro aliquo. Интуициите за символизма са просто част от търсенията за същността на критиката. Същевременно те са и знак за пречупването – за онази повратна точка, в която критическите дискурси се пренаписват (себе си и своя обект) като литературно-исторически. Ранният Василев е вътре в онази особена смесица от литературно и нелитературно живеене, което неднозначно определят като символизъм. Късният Василев е обремен от тежестта на назоваването. Бремето се усилва и от факта, че трябва да се извърши най-сложното нещо за един изкушен от литература човек: да се прецени доколко се припокриват и доколко се разминават личности, явления, школи, процеси. Някои от интуициите са проработили и са приели силата на инерции. Други са несполучили. Трети още не са намерили формата си.
Критикът, точно според късните предписания на Шкловски, е неспокоен в мислите и изказа си. А за днешния литературовед това неспокойство означава и колебание: трябва ли в разбирането си за символизма да включи и различните виждания на един водещ литературен критик, който мисли май повече за същността на критическата дейност, отколкото за явлението “символизъм”. Колебание, достойно за уважение. Защото има критици – които се изучават. Други – тиранични, – от които се боим или на които се оставяме да ни понесат на крилете си. Че Владимир Василев може само – да бъде обичан – е илюзия, която времето непрекъснато изрича. Но ако критиката иска да намира себе си в моменти на затруднение, е длъжна за късо време да вярва в подобни илюзии.
Докладът е изнесен на Националната научна конференция
за Владимир Василев,проведена в Бургас на 6 февруари 2004г.
Публикуван е в сборника ”Владимир Василев – критикът,
редакторът, естетът” .Състав. и ред.Сава Василев,2005.


Назад Горе  
 

Формат за отпечатване  

© 2006, Регионална библиотека П. К. Яворов, гр.Бургас
Изработка: Prima-Soft